От Любен Дилов-син

Има един свят, измислен сякаш от Нийл Геймън, обитаван от пораснали Алиси, спомени за покорни баскервилски кучета и пуснати по копринени чорапи бримки… Свят, толкова необичаен с мрачната си хубост, географски неразпознаваем и без традиционна топонимия, защото никой не помни вече името му.

Би могъл да е някъде в Лондон или пък родопското село Гела. Може да е в стара София или в запуснат руски парк, опитващ да си припомни шушукането на последните белогвардейци – бежанци от революцията…

Тъмнината не е просто отсъствие на светлина. Тя има своя фрактура, свое трептене и безспорно е по-бърза от светлината, защото – когато светлината дойде – тъмнината е вече там и я очаква.

Необичайните фотографии на Елица Иванова биха могли лекомислено да бъдат обявени за сюрреалистични, но едно нещо пречупва цялата им фантастичност. Нещо, което за нас, в”Плейбой” – България, е  по-важно от това български футболен отбор да спечели Шампионската лига. Затаеният еротизъм на уловените моменти, тъмната красота, която ни събужда от съня на сладките секси снимчици и муцунки, с които ни заливат социалните мрежи и рекламите.  Събудени, озоваваме се в мрачния цирк на щастието и несподелените копнежи. Оказваме се на място, където няма ограничения пред недоизказаните страсти.

Всяка от фотографиите на Елица е недоразказана история и колкото повече ги гледате, толкова по-силно ще ви се иска да надникнете в предисторията или поне да бъдете свидетел на продължението, което – вън от съмнение – ще се случи секунди по-късно след  щракването на блендата. И ще бъде още по-смайващото от уловения миг.

Както в българската приказка за момичето, което чакало да потече  златната вода по реката, така и Елица е приседнала на брега на тъмната река на неосъзнатите желания и с ловки пръсти хваща мигове-обещания, които никога няма да се сбъднат, няма да се повторят, няма да бъдат повече разказвани. Ще се скрият в съзнанието на гледащия ги като усещане за бъдеща носталгия по места и години, които никога не са се случвали.

Елица от няколко години живее и работи в Лондон, където разделя времето си между съпруг, син и един необичаен свят отвъд времето и модите. Снима с класическа техника, оставяйки „цветовете” на въображението на зрителите. Въпреки че продава успешно фотографии, не бърза да прави изложби, защото – съвсем правилно ѝ се струва, – че ако подреди моментите си в мраморно фоайе, може да се загуби стряскащото им очарование, което ви връхлита, когато ги срещнете в социалните мрежи.

И все пак ние продължаваме да очакваме първата ѝ изложба в България. Така, както нейните сюжети са едно безкрайно и щастливо тревожно очакване, да разберем какво все пак се е случило…